Емо стил

Наскоро прочетох статия за 13-годишно момиче от Кент, Великобритания, чието самоубийство се приписва на принадлежността й към Емо движение, което в последните години печели все повече и повече привърженици сред младите хора. Основната вина за решението на тинейджърката да сложи край на живота си, се приписва на бандата My Chemical Romance и по-специално на посланията, лъхащи от текстовете на парчетата им.

Чувствам се длъжен да споделя моята гледна точка относно трагичния инцидент, защото той провокира много емоции у мен. На първо място ми е много мъчно за родителите на красивата Хана Бонд, защото загубата им е огромна. Със сигурност те все още не могат да разберат и да си обяснят какво би провокирало едно толкова младо момиче да вземе такова крайно решение. И естествено най-лесно е да намерят виновник за това. Изкупителна жертва става емо бандата, чиито текстове издигат в култ самоубийството, поне според по-голямата част от обществеността. И ето с това твърдение изобщо не съм съгласен. Причината самоубийствата сред младежите се крие съвсем другаде.

В тази толкова трудна за младежите възраст /от 12 до 16/ психиката им е много нестабилна, в тях бушуват много и все противоречиви чувства и точно в такъв момент семейството трябва да бъде основната опора на тийновете. Но живеем в сложно и забързано време и често родителите нямат време за децата си, не разговарят достатъчно с тях и така изгубват доверието на детето си. Някои родители дори не успяват да забележат промените, които се случват с децата им и се сещат едва когато стане прекалено късно и започват да търсят виновници, без да си дават ясна сметка, че те самите имат най-голяма вина.

Затова е много неуместно да се заклеймяват различни групи, движения или каквото още ви хрумне за промените, случващи се със съвременните деца. Родителите са тези, които носят пряката отговорност за живота и сигурността на своите деца.

„Никой не ме разбира”

Това е фраза, произнасяна от много поколения наред, но сега е станала запазена марка на емо движението.

Откакто свят светува винаги е имало една група хора, които се смятат за аутсайдери в обществото. Терминът емо е съкращение от "emotion" и се използва за обозначаване на група хора /предимно млади/, които се чувстват изгубени, различни, разбрани погрешно и пренебрегнати от обществото.

Поне това е популярното въприемане за за емо движението. Но нещата не винаги са такива, каквито изглеждат.

Когато бях млад /преди 30 години/ на мода бяха пънкарите. След това готите ги изместиха, а сега хит са емо. Мога да се обзаложа, че след 20 години на мода ще е някое друго движение, а представителите му ще се наричат по друг начин. Та идеята ми е, че както и да се наричат тези движения сред младите хора, винаги е имало и ще продължава да има една групичка хора, които се стремят да се разграничат от останалите и които винаги ще останат неразбрани от обществото.

Докато се разхождах из местния търговски център, успях да преброя стотици деца, облечени в предпочитания от тях стил. Това е като вид униформа, начин да покажат принадлежността си към определен стил, определена култура. Най-смешното при емо децата е, че се смятат за различни, за уникални.

Но изборът им на облекло, на тип прическа, грим, поведение не ги прави по-различни от всяко друго дете. Имам предвид, че и те са объркани от живота, както всяко друго дете или възрастен.

Днес има толкова много влияния, че просто е невъзможно да бъдеш уникален. Дете, което харесва поп музика или рейв би сложило удобни кецове и бейзболна шапка. Както всички добре знаем емо детето ще си сложи впитите джинси и ще си оформи косата по “приетия” начин. Истината е, че детето, което носи бейзболна шапка и емо детето си приличат повече, отколкото самите те предполагат. И двете са еднакво объркани, имат едни и същи страхове и тревоги, просто „опаковката” им е различна.

Напоследък като, че ли стана модерно тинейджърите да се причисляват към движението, наречено "емо". Най-смешното е, че в действителност хората само си мислят, че спадат към това движение.

Медиите както винаги представят движението доста изопачено. Така се формира една съвсем погрешна представа за това какво точно представлява емо. Потърпевши от недоразумението са истинските фенове на този жанр. Емото е просто един музикален стил като всеки друг. Без някакви абсурдизми.

Аз не съм емо и не съм се загрижил толкова за истинските емо фенове, но просто се дразня как един жанр може да е толкова изкривен и изопачен, че да няма почти нищо общо с това което е. Ами представете си, че така стане и с метъл жанра, някой ден? Или който и да е жанр.

Едно конкретно събитие може бъде използвано за да се опише моментът, в който “емо” се превърна в мейнстрийм стил, а именно това е появата на видеоклипа на модерната емо банда Fallout Boy “Sugar, We're Going Down” в Total Request Live по MTV през 2004 година. Въпреки, че като жанр емото извървя дълъг път, това събитие окончателно затвърди мястото му в сърцата на феновете.

От тогава терминът “емо” се радва на още по-голяма популярност сред тинейджърите, много от които го възприеха като свой начин на живот. Стиховете, модата и алтернативния стил, привлякоха много млади хора. Емо се превърна в култура, която ги обедини и ги направи още по-задружни.

Има тинейджъри, които възприеха стила твърде повърхностно, само за да бъдат част от най-модерната общност. Те слушат музиката на групи като Fallout Boy, My Chemical Romance, The All American Rejects, and Panic! At The Disco. Такова е мнението на истинските емо деца, а останалите са просто позьори. Привържениците на хардкора слушат неизвестни групи, които свирят в различни жанрове – инди рок, прогресив рок и др.

Днес всички се обличат като емо, всички се гримират и стрижат като тях, всички го раздават нещастни като тях. А това ме плаши. Защото това са онези, които утре ще станат родители и ще възпитават.

Признавам си, не мога да бъда толерантна към тази глупава култура. И аз не съм сред показалите се като умни, но някои деца много прекаляват с позата. Защото едно е да сложиш силикон в устните, друго е да сложиш метал във вените.

Всъщност, замислям се, не е ли емо породата просто сбор от всички неудачници? Ако си депресиран, ако не ти се живее, ако се чувстваш наранен, сам си намираш начина, по който да се справиш с проблема. Някои твърдят, че с рязането се успокояват. Ок, съгласна съм. Режеш, дори и да не са вените ти, правиш си някакви белези, които после криеш, боли, но се чувстваш добре, защото така изразяваш вътрешното си състояние. Но, мили деца, моля ви, не парадирайте с това!

Когато се режат вени, те се режат веднъж... и завинаги. Не за да привлечеш вниманието на мама и тати. Ако си нещастен и не ти се живее - слагаш края. Ако не ти е добре, намираш си отдушник щом не можеш да спреш всичко.

От доста време страня от хората, всъщност откакто станах Емо. Мразя ги! Страня и от близките си, въпреки че тях не ги мразя, а просто не споделям с тях, защото не ме разбират или поне не искат да ме разберат.

А толкова искам да споделям с някого всичко, което ме вълнува. Някой, който да ме разбира и подкрепя; някой, на чието рамо мога да поплача в тежък момент... Но няма такъв! Нямам приятели, всички ми се подиграват и при всеки удобен момент ме удрят, блъскат, дърпат... Трудно се издържа наистина без приятел. Опитах да се самоубия, но не стана и сега искам да умра, но нашите ме мъкнат непрекъснато по психиатри и ме наблюдават постоянно. Чувствам се като птица в клетка... Искаш да умреш, а не можеш. Така не се издържа...

Всъщност, ако трябва да съм честен, разбирам, че има хора, които наистина преживяват ужасии и това ги подтиква към саморазруха и омраза, насочена към себе си и света. Факт е обаче, че повечето привърженици на емо културата не са нещо повече от позьори.

Интересно ми е как разсъждава едно емо дете, защото като оставим настрана факта, че обичам да ги соча с пръст и да им се подигравам колко са фалшиви, определено много ме вълнува начина им на мислене.

Няколко въпроса ме глождят от известно време и не мога да открия логичните им отговори.
* Защо деца, които (реално погледнато) не са преживели кой знай какво, освен една несподелена любов в 7 клас се обръщат към емо - културата?
* Защо емо-тата претендират да са най-зле и най-забравени от всички, при положение, че в 70% от случаите не е така? (тук насочвам вниманието към псевдоемотата)
* Защо подрастващите в Русия все повече и повече се увличат по тази мода?

Разбирам, че всеки има право на избор в живота и нямам право да съдя когото и да било, но не мога да си затворя очите пред реалността. Познавам хора, които действително страдат и имат истински проблеми, животът буквално ги е премазал още на крехка възраст и тези хора намират в себе си сила да се усмихват, да се борят и да продължават напред. Именно когато съпоставя тези две крайности емо позата ми идва в повече.

Всеки човек е различен, и всеки един от нас има своя собствена индивидуалност. Но хубаво ли е да си различен? Да се отличаваш от останалите. Какво е да си различен? Да се чувстваш сам, живеейки в своя различен свят...

Трудно е да си различен. Всеки гледа на теб, като на аутсайдер и не те приемат в техния свят. Някои ги е страх, че си нещо повече от тях, други те виждат като нещо, по-недостойно и ненужно. Трудно е да си различен, защото не намираш лесно своята сродна душа. Трудно откриваш някого, който да прилича на теб, някой, който ще те разбере. Тъжно е да бъдеш различен сред еднаквите, защото не си близък с никого и всеки опит за сближаване може да остави тежки поражения в душата ти. Защото е трудно да приемеш, че другите не те разбират, не те оценяват, не искат да ти бъдат дори приятели, и постоянно трябва да се доказваш пред тях. Да се доказваш, че ти си точно толкова човек, колкото са и те!

Но е уникално да си различен. Когато всички имат едно и също мнение – ти се отличаваш със своите собствени, уникални възгледи. Когато всички гледат в една посока, ти се обръщаш в съвсем друга и учудваш всички с различното си мислене. Да, ти си различен, трудно ти е, но това те прави център на вниманието на тези, които търсят човек с различни интереси, човек, който не се нуждае от друг, за да направи нещо. Ти си индивидуалистът, който сам успява в живота, без да прилича на някой друг.

В повечето случаи, когато се спомене думата емо, в съзнанието на хората изниква нещастен, самосъжаляващ се индивид с белези по китките и разтекан черен грим по лицето. В представите на по-голямата част от обществеността привържениците на емо културата непрекъснато са в лошо настроение, снимат се със сиропи, ножици или какви ли още не глупости и честичко си поплакват.

Но едва ли някой от всички тези хора си дава ясна сметка, че емоциите на емо децата не са само отрицателни. В крайна сметка и те са хора, радват се, смеят, забавляват се. Вярно, не толкова често, колкото останалите им връстници, но все пак го правят.

Глупаво е да се съди за хора, които не познаваме и на база външен вид. Най-честата грешка, която допускат хората, е когато не разбират нещо, да го отхвърлят, отрекат, смачкат, презрат. Точно това е причината за лепването на различни етикети, понякога твърде грозни и обидни и за игнорирането на емо децата. А не трябва така!

Не харесвам емо стила нито като обличане, нито като мислене. Напоследък се забелязва една тревожна тенденция – много млади хора решават да станат емо, защото виждат в това алтернатива за справяне с проблемите им. Само по себе си подобно решение е чиста глупост и е явен сигнал, че тези млади хора имат нужда от помощ. Нужен им е приятел, родител или просто някой, на който имат доверие и който да успее да им докаже, че е много по-добре и много по-интересно най-хубавите им години да бъдат щастливи и да се усмихват повече.

Проблемите, колкото и сериозни да им се струват на този етап са именно затова, за да бъдат разрешавани, а с рев и рязане на вени това няма да се случи. Затова какъв е смисълът да се хабят нерви?!

Имах приятелка, която беше емо и повечето й познати са отдръпнаха от нея, подиграваха й се непрекъснато, а веднъж в училище я бяха били. Аз обаче не я предадох, бях й единствената опора, единственият човек, с когото споделяше. Бавно, с много търпение и говорене успях да я убедя, че животът може да бъде прекрасен, стига да го поиска. Едва след няколко месеца започна да се поддава под „нежния” ми натиск, започна да се усмихва повече, спря да се реже, защото сама се убеди, че от това няма полза, постепенно изхвърли тъмните дрехи от гардероба си и в нея отново започна да се завръща онова жизнерадостно момиче, което познавах отпреди.

Не мога да ги разбера тия емо kids – непрекъснато хленчат за нещо, реват с повод и без повод и се оплакват, че никой не ги разбира и ето им повод за поредната депресия.

Не съм сигурен обаче дали изобщо някое от тях е изпадало в депресия поне веднъж. Просто всичко е една постановка, в борбата за капчица внимание, за да могат поне за миг всички погледи да са насочени към тях и да се почувстват като герои, макар и това да има негативен оттенък.

В действителност емо kids не разбират, че с това си поведение отблъскват връстниците си и неусетно се превръщат в аутсайдери, а пътят към приобщаването им може да бъде ужасно дълъг. Ако искат да получат внимание, има много по-разумни начини да го получат. След като на никой не му пука за живота им, е далеч по-разумно те самите да направят нещо, да променят нещо в себе си и да го направят по-добър.

Около мен е пълно с емота – накъдето и да се обърна се натъквам на тях. Имам чувството, че вече са повече от нормалните хора. Повечето от индивидите, които познавам стават емота не заради друго, а защото харесват стила на обличане.

Впоследствие обаче започват и да се държат като такива, което вече е плашещо, защото мисленето им се изкривява. Не намират смисъл да живеят и си причиняват болка не заради друго, а за да привлекат вниманието на околните върху себе си и поне за малко да не са съвсем сами.

Гледайки емотата у мен се пораждат смесени чувства – от една страна им съчувствам, защото съм убеден, че имат нужда от помощ, при това не толкова от приятел, колкото от психолог, а друга – ме отблъскват и ми се приисква да избягам колкото се може по-надалеч.

Независимо дали ни харесва емо хората са част от обществото ни и трябва да се вземат някакви сериозни мерки за да се спре разпростирането на движението, защото последиците могат да бъдат потресаващи.

Да, звучи страшно, но именно музиката се използва за въздействие върху все още нестабилната психика на невръстните тийнейджъри. Почти няма текст на песен, принадлежаща към стила, който да не възпява самоубийството като единствен възможен изход за решаване на проблемите. Мазохизма и агресията също са издигнати в култ, от текстовете лъха тъга, пропита с мирис на смърт.

А какво повече им трябва да невръстните тийнове?! Нищо чудно, че след концерт на емо група плачещите и крещящите фенове са толкова много и дълго време не могат да се успокоят. Не случайно непрекъснато се увеличават случаите на младежи, които перманентно са в депресия, нараняват се, правят опити за самоубийство, някои от които са сполучливи...

Емо съм още времето, когато много хора не бяха чували понятието, а още по-малко знаеха за какво става въпрос. Да си истински Емо е гот, а да си позьор – е наказание.

В последните години все повече тинейджъри се причисляват към движението, но се опасявам, че повечето от тях просто се увличат по готините дрешки, по яките прически, присъщи за стила, но не могат да вникнат в същността му. И ето оттук тръгва всеобщото неодобрение към стила. Всеки разбрал-недоразбрал бърза да се причисли към това, което е модерно към настоящия момент.

Да си истинско Емо не значи да си облечен в съответния дрескод, да имаш съответстваща прическа и да ревтуниш за глупости. Е, точно това ме дразни най-много у най-новата вълна от т.нар. „емота”.

Емото е начин на живот, начин на себеусещане и себеизразяване. Плачеш, когато те боли, когато си обиден и наранен; радваш се, когато има за какво; страдаш, когато ти е тежко – все човешки емоции, присъщи на всеки един от нас и които идват от душата. Но т.нар. нова вълна в емо културата прави всичко това, просто защото смята, че така биха изглеждали като ИСТИНСКИ емота. Е, не изглеждат! Смешни и жалки са, но не го осъзнават! И не съм сигурен, че някога ще го осъзнаят.

Емо съм от няколко години и се чувствам страхотно, но все повече започва да ме притеснява мнението на хората около мен, по-скоро подигравателните им погледи, непрекъснатите обиди и нападки.

Преди две седмици се случи нещо, което разтърси душата ми и ме промени из основи. Биха ме няколко мои връстници, много е биха... защото съм емо. Най-лошото бе, че толкова хора станаха свидетели на посегателството над мен, но никой не ми помогна. От тогава намразих хората, не искам да излизам никъде, плача непрекъснато и се страхувам от всичко и всички, а из главата ми непрекъснато се въртят едни мисли...

Принципно не се страхувам от смъртта, но все си мисля, че ми е още рано да слагам край на живота си. Животът понякога е толкова несправедлив към различните... Имам чувството, че за нас няма място в този свят, въпрос на време е всеки да реши кога да отиде в по-добрия свят – там където няма жестокост и насилие...

За повечето тинейджъри емо е моден стил, но ако утре излезе друг, по-модерен стил, те веднага ще се ориентират към него. Или поне така правят позьорите.

А истинските Емота – о, те са неподвластни на модните тенденции. Те ще продължат да бъдат себе си, да говорят, което мислят и да бъдат тези, които са. Жалко е, че са съвсем малко. Всички останали са изгубени в търсене на себе си и когато не успеят да открият истинската си същност, се превръщат в жертва на модните течение, скачат от едно в друго, докато съвсем се обезличат.

Емо не е мода, това не могат да разберат псевдоемотата, въпреки че непрекъснато се говори по темата. Емо е тип светоусещане, неподвластно на модните тенденции.

Емо движението трябва да бъде забранено при това със закон, а обществото да проявява още по-голяма нетърпимост към неговите привържениците. Това се налага, тъй като все повече млади хора се ориентират към него, а това крие много сериозни последствия за тях, макар и те самите да не ги осъзнават.

Повечето емо привърженици са с изключително слаби характери, те нямат нито желанието, нито волята да постигнат нещо в живота си, а такива хора не са нужни в едно съвременно общество.

Светът принадлежите на смелите, борбените и амбициозни хора. Колкото и да се опитвам да си представя как би изглеждало едно емо момче след пет години, не успявам. Та те хленчат непрекъснато. Ако мама и тати не им дадат достатъчно джобни, ето ти повод за драма, ако гаджето го зареже, защото е женчо, ето ти повод за дълбока депресия и логичното й последствие да си сложи край на живота. Е, питам се, какъв мъж ще стане от това момченце?!

Тъй като много се говори какво голямо зло е емо музиката, колко потискаща е и към какви лоши неща подтиква подрастващите, реших да се запозная по-подробно с нея. С изненада установих, че това голямо „обществено зло” всъщност е една много приятна за слушане музика, а на някои банди вече определено съм фен. Оказа се, цялата тази информация, която ни залива е много шум за нищо.

Съвсем логично си зададох въпроса кой има интерес да петни името и да плюе на труда на такива добри музиканти. Честно да си призная, не можах да намеря смислен отговор.

Музиката е средство за общуване и по никакъв начин не би могла да представлява заплаха нито за израстването и оформянето на един човек като личност, нито пък може да бъде предпоставка някой да вземе решение да сложи край на живота си. Подобни твърдения са просто несериозни.

Излезе ли някаква нова мода, всички се втурват да я следват отначало сляпо, а след това вече всеки си привнася някакви индивидуални елементи и така формира собствения си стил.

Когато за първи път ме попитаха защо съм станала емо, честно казано се втрещих, защото не знаех, че съм. За да съм искрена докрай изобщо нямах представа какво представлява. Истината е, че Емо не се става, когато решиш – ти или го носиш в себе си, или не. Така е и при мен. Аз така се чувствам и живея, а останалите ме причисляват към емо културата.

Винаги съм била по-чувствителна от останалите си връстници, но не мисля, че това е определящо за да бъдеш емо. С чувствителността в момента се спекулира. Всички хора са чувствителни – едни повече, други по-малко. Но когато поставяш чувствата си на първо място, излагаш ги на показ и ги използваш за парадиране, това вече е позьорство. Не знам защо, но имам чувството, че повечето от т.нар. емо деца са именно такива – позьори. Което е жалко, защото след време ще осъзнаят, че от целия театър, който изнасят в крайна сметка ограбените ще са те.