Емо стил

Наскоро прочетох статия за 13-годишно момиче от Кент, Великобритания, чието самоубийство се приписва на принадлежността й към Емо движение, което в последните години печели все повече и повече привърженици сред младите хора. Основната вина за решението на тинейджърката да сложи край на живота си, се приписва на бандата My Chemical Romance и по-специално на посланията, лъхащи от текстовете на парчетата им.

Чувствам се длъжен да споделя моята гледна точка относно трагичния инцидент, защото той провокира много емоции у мен. На първо място ми е много мъчно за родителите на красивата Хана Бонд, защото загубата им е огромна. Със сигурност те все още не могат да разберат и да си обяснят какво би провокирало едно толкова младо момиче да вземе такова крайно решение. И естествено най-лесно е да намерят виновник за това. Изкупителна жертва става емо бандата, чиито текстове издигат в култ самоубийството, поне според по-голямата част от обществеността. И ето с това твърдение изобщо не съм съгласен. Причината самоубийствата сред младежите се крие съвсем другаде.

В тази толкова трудна за младежите възраст /от 12 до 16/ психиката им е много нестабилна, в тях бушуват много и все противоречиви чувства и точно в такъв момент семейството трябва да бъде основната опора на тийновете. Но живеем в сложно и забързано време и често родителите нямат време за децата си, не разговарят достатъчно с тях и така изгубват доверието на детето си. Някои родители дори не успяват да забележат промените, които се случват с децата им и се сещат едва когато стане прекалено късно и започват да търсят виновници, без да си дават ясна сметка, че те самите имат най-голяма вина.

Затова е много неуместно да се заклеймяват различни групи, движения или каквото още ви хрумне за промените, случващи се със съвременните деца. Родителите са тези, които носят пряката отговорност за живота и сигурността на своите деца.

От доста време страня от хората, всъщност откакто станах Емо. Мразя ги! Страня и от близките си, въпреки че тях не ги мразя, а просто не споделям с тях, защото не ме разбират или поне не искат да ме разберат.

А толкова искам да споделям с някого всичко, което ме вълнува. Някой, който да ме разбира и подкрепя; някой, на чието рамо мога да поплача в тежък момент... Но няма такъв! Нямам приятели, всички ми се подиграват и при всеки удобен момент ме удрят, блъскат, дърпат... Трудно се издържа наистина без приятел. Опитах да се самоубия, но не стана и сега искам да умра, но нашите ме мъкнат непрекъснато по психиатри и ме наблюдават постоянно. Чувствам се като птица в клетка... Искаш да умреш, а не можеш. Така не се издържа...

Не мога да ги разбера тия емо kids – непрекъснато хленчат за нещо, реват с повод и без повод и се оплакват, че никой не ги разбира и ето им повод за поредната депресия.

Не съм сигурен обаче дали изобщо някое от тях е изпадало в депресия поне веднъж. Просто всичко е една постановка, в борбата за капчица внимание, за да могат поне за миг всички погледи да са насочени към тях и да се почувстват като герои, макар и това да има негативен оттенък.

В действителност емо kids не разбират, че с това си поведение отблъскват връстниците си и неусетно се превръщат в аутсайдери, а пътят към приобщаването им може да бъде ужасно дълъг. Ако искат да получат внимание, има много по-разумни начини да го получат. След като на никой не му пука за живота им, е далеч по-разумно те самите да направят нещо, да променят нещо в себе си и да го направят по-добър.

Да, звучи страшно, но именно музиката се използва за въздействие върху все още нестабилната психика на невръстните тийнейджъри. Почти няма текст на песен, принадлежаща към стила, който да не възпява самоубийството като единствен възможен изход за решаване на проблемите. Мазохизма и агресията също са издигнати в култ, от текстовете лъха тъга, пропита с мирис на смърт.

А какво повече им трябва да невръстните тийнове?! Нищо чудно, че след концерт на емо група плачещите и крещящите фенове са толкова много и дълго време не могат да се успокоят. Не случайно непрекъснато се увеличават случаите на младежи, които перманентно са в депресия, нараняват се, правят опити за самоубийство, някои от които са сполучливи...

Емо децата непрекъснато реват, че никой не ги приема, че се чувстват самотни и изолирани, а всъщност не е така. Сами са си виновни за положението, в което се намират. Те сами се оттеглят и приемат ролята на жертви. Вярно, че тя е по-лесна, пък и е добър повод да поплачат. Жалко е, защото тези деца са умни, красиви, много чувствителни и добри. Жалко е, че прекарват най-хубавите си години в рев и самота, обсебени от кофти мисли и чертаят живота пред себе си в черни краски.

А колко по-лесно би било открито да говорят за чувствата си, когато някой ги обиди, да възразят и защитят позицията си, да се забавляват с приятелите си.

Чудят се защо никой не ги разбира. Ами на никого не му се слуша за проблеми и негативни неща. В крайна сметка когато си 13, 14, 15 години какви толкова проблеми могат да имат?! А как ще се справят, когато станат на 20 и трябва да решават далеч по-сериозни проблеми?! Погрешна е тази самоизолация, а потърпевшите са само и единствено те.

Колкото повече се замислям над смисъла на живота, толкова повече, че убеждавам, че такъв няма. Градиш приятелства, влагаш чувства в любови, имаш някакви неща, които обичаш, на които държиш, но в един момент идва смъртта и ти отнема всичко, което с толкова усърдие, компромиси и постоянство си градил.

И се питаш кому е нужно всичко това, за какво да влагаш чувства, защо да полагаш усилия, като така или иначе Смъртта ще ти вземе всичко. И защо е необходимо да удължаваме тази агония? Не е ли по-добре, когато стигнеш до тези прозрения просто да сам да сложиш края, вместо да се раздаваш, доказваш и да причиняваш на близките си това.

Откакто започнаха да ме вълнуват тези мисли започнах да си водя дневник. Наскоро го прочетох от начало до край. Установих, че ежедневно полагам толкова много усилия, а всъщност е напълно безсмислено – мога още утре да умра и тогава?! Излиза, че всичко е било напразно!

Не мога да разбера на мен ли ми има нещо или никой не може и не иска да ме разбере. Защо всички си мислят, че нямам проблеми?! Какво като съм 14?! За тия години видят и преживях толкова много, колкото някои хора за цял живот не успяват.

А няма на кого да изплача мъката си, няма кой да ми даде съвет, да ми бъде опора. Всички смятат, че си внушавам, макар изобщо да не е така. Оня ден се рязах и действително след това се почувствах по-добре. Някои могат и да ме помислят за разглезена емо пикла, но аз съм много отговорна. просто съм преживяла много и никак не ми е леко. А когато се чувстваш зле и ти е самотно, когато няма на кого да споделиш, е по-добре да се срежеш, поне олеква.

Ако трябва да съм искрен, преструвките му идват в повече. Каквито и проблеми да има един тинейджър, те са нищо в сравнение с тези, които го очакват в близките няколко години. И ако едно емо още от невръстна възраст се чувства депресирано през повечето време, какво би станало с него, когато порасне?! Как би се чувствало тогава?!

Едва ли по-голямата част от тези дечица си дават сметка, че трудностите в живота тепърва започват за тях.

Лошото е, че тази тенденция се засилва с всеки изминал ден. Младите възприемат да модерно да са в депресия. Дори и всичко да им е наред, те ще си намерят повод за да се чувстват зле. Най-лошото идва когато започнат да се прокрадват мисли от типа: „няма смисъл да се живее”, „на никой не му пука за мен”, „дори и да умра, на никого няма да липсвам” и т.н. подобни мисли съсипват и без това неуравновесената им психика и могат да доведат до сериозни проблеми. Затова е необходимо родителите на емо децата по-често да разговарят с тях, да им повтарят непрекъснато колко много ги обичат и ако е необходимо да се консултират с психолози, за да помогнат на своето дете, преди да е станало твърде късно.

Често си мисля за Смъртта. Толкова я искам, а в същото време ме плаши. Страхувам се от неизвестното. Животът ми е скапан и по принцип не си струва да го живея, но когато посегна да си го отнема, ме обзема страх и си казвам: „Ще си дам още един шанс”. И така вече повече от половина година. Не смея да споделя тези свои мисли с никой, защото едва ли някой ще ме разбере, пък и може да ми попречи.

Когато чуя, че някое емо момиче се е самоубило, се възхищавам на смелостта му. Аз я нямам или поне не в достатъчно количество! Като се замисля затова и ми става още по-тъжно. Нямам смелост дори да сложа край на безсмисления си живот.

Наистина се опитвам, но не мога да ги разбера тия Емота. Непрекъснато хленчат за нещо – този не ги обичал, другият не ги разбирал и така винаги си намират поводи да сълзи и сополи. А какво всъщност имаме? С какво те са по-различни от нас? Приличат на призраци с восъчните си лица, целите облечени в черно, все едно са в траур, неспособни са да се радват на малките неща, не могат да проведат един свестен разговор, без да вметнат колко зле се чувстват и т.н. Да, странни и различни са от останалите, при това съвсем преднамерено.

Не мога да разбера как у един млад човек могат да се поберат толкова негативизъм и мрачни чувства. Как може да бъдат толкова песимистично настроени и защо винаги гледат от кофти страната на нещата. Та животът е прекрасен, млади са и животът е пред тях. Не ги разбирам, наистина ...

Често ме обвиняват, че се преструвам на такъв, какъвто всъщност не съм, че преигравам и симулирам, че се чувствам зле, но всички грешат. Чувствам се много по-зле, отколкото по-показвам. Всъщност показвам само една малка част от емоциите си, а това се вижда странно. А ако реша да изложа на показ, всички чувства, които бушуват в мен просто ще се уплашите.

С всеки изминал ден се чувствам все по-зле. Отвсякъде ме натискат проблеми, навсякъде срещам в очите на хората презрение и омраза, понякога се питам с какво съм заслужил подобно отношение и се чувствам толкова емо. Защо всички се нахвърлят срещу мен?! Не знаят ли, че ми причиняват болка по този начин? Случвало се е по-цели нощи да плача, олеква ми, а ако болката е по-голяма и се режа. Щом успявам да устоя на това изпитание, значи все още имам сили да се боря. Но знаем докога ...

Ужасно слаба и сама се чувствам. А как копнея да имам приятели, да мога да се смея, да се радвам, да обичам ... Защо животът е толкова несправедлив с мен?! Наказа ме да съм различна, а това ме обрича на самота. Дълбока, болезнена и разкъсваща самота.

Дори когато се опитам да споделя, срещам неразбиране и насмешка. Всички си мислят, че нещо ми има, че нещо в мен не е наред. А всъщност аз съм си добре, просто съм различна. А грешката е във всички онези, които не приемат инакомислещите, хората, които свободно и открито изразяват себе и това, което чувстват. Аз съм такава, различна, аз съм Емо. И не, не ме е срам от това, просто не искам повече да съм сама.

Всички си мислят, че да си емо е готино. Свободен си да говориш и мислиш каквото искаш, смело да изразяваш чувствата си, но това изобщо не е така. На емо хората изобщо не им е леко, нито пък весело. И изобщо не им пука как изглеждат или какво мислят хората за тях, а всячески се опитват да съберат парчетата от разбитата си душа.

Преди да стана емо си мислех, че е забавно, а се оказа, че не е. Проблемите нарастват и с всеки изминат ден стават все по-тежки. Вече чувствам, че нямам сили да нося това бреме, уморих се да бъда емо, уморих се от живота, от всичко...

Всеки ден си повтарям, че трябва да бъда силна и да не се предавам, но не се получава, въпреки, че много ми се иска. Просто не знам докога ще издържа така.

Може би ще кажете какво пък толкова – любов като любов, но не сте съвсем прави. Емо децата са по-чувствителни от останалите и за тях любовта е най-великото чувство, издигат я на пиедестал и са способни да умрат за да я запазят.

Когато едно Емо се влюби, то влага цялото си същество в нея и се посвещава изцяло на любимото си същество. В любовта си тези крехки създания са искрени и всеотдайни, способни са на всякакви жертви за да запазят любовта си чиста като сълза. Очакват същото и от своята половинка, а ако не го получат страдат неимоверно много. Емотата приемат измяната далеч по-тежко от останалите.

Не са едно или две Емотата, сложили край на живота си, тъкмо защото не са успели да превъзмогнат болката от раздялата. Не могат да приемат мисълта да живеят без любимия си и затова смятат, че ако не могат да го имат е по-добре да ги няма. Тъжно, но факт!

Не виждам смисъл да продължавам да се измъчвам по този начин. Какъв е смисълът да живее, когато най-скъпите ти същества те предават непрекъснато, когато разбереш, че приятелите ти не са съвсем искрени с теб, когато приятелят ти ти изневери с най-близката ти приятелка, когато няма с кого да споделиш, на кого да излееш всичката събрана болка и трупаш само горчивина и болка?! Такъв живот не струва пукната стотинка. Но такъв е моят живот – суров, безмилостен, жесток, черен, пропит с болка и сълзи. Такъв живот ли заслужавам? Не, не мисля. Уморих се!

Пред него с удоволствие бих предпочела смъртта. И без това на никого няма да липсвам. Дори може и да не разберат, че вече ме няма. Но това е моето спасение!

Не издържам повече на този тормоз! В училище съм единственото емо и всички ми се подиграват, обиждат ме, някои дори си позволяват и да ме удрят, макар че не съм им направила нищо. Писна ми!

Исках да се преместя в друго училище, но ми отказаха. Не ми се ходи вече на даскало. Сърцето ми се свива от болка, срам и страх, смесени в едно, още щом доближа. Знам, че това ще е поредният ден, в който ще бъде подложена на обиди и тормоз. Толкова е жесток светът!

Единствената утеха ми остава музиката. Нямам приятели, нито гадже, никой близък си нямам. Мама почина още когато бях малка, а баща ми се пропи. Расна сама в този студен и зъл свят, съвсем сама, не обичана и не приемана от никого.

Често се питам какъв е смисълът на живота. Ако трябва да живея все с тази болка и самота, не го искам този живот!

Често чета глупости за нас, емо децата и направо побеснявам. Обвиняват ни във всичко възможно – излишна сополивост и ревливост, в което няма нищо вярно. Ние сме тинейджъри като всички останали, просто слушаме по-различна музика и не обичаме посредствеността. А това не се харесва на останалите. Ето това е според мен истината. Всеки, който дръзне да се открои от масата, бива заклеймяван.

Има много тинейджъри, които се смятат за емо, но всъщност те са позьори и не могат и не искат да вникнат в същността на емото. И именно те в стремежа си към показност и жаждата за внимание се режат, реват за глупости и т.н. И ето от тук идва заблудата, че и истинските емота са ревливи разглезени хлапета, които си умират за капка внимание.

Моля всеки, който не познава същността на емото да не бърза да дава определения. Ние, истинските емота сме като всички останали.

Писна ми от всичко – от даскалото и да бъда непрекъснато обект на подигравки; от родителите, които никога не ме разбират; от гаджето ми, което все ми върти някакви номера; писна ми от скапания ми живот.

Не се страхувам да умра, но ще ми липсват приятелите и музиката. Ето това са нещата, които ме спират. Често си задавам въпроса защо живеем и какъв е смисълът на нашето съществуване, но уви, до този момент не можах да открия отговор на тези въпроси. Или поне такива, които да ме удовлетворяват.

Честно казано не виждам смисъл в нищо – няма нещо, което да може да ме зарадва, нещо, което да ме интересува, нещо, заради, което да си струва да живея. С две думи - писна ми от всичко!

Прави ми впечатление, че обществото се опитва по всякакъв начин да изолира всички, които по някакъв начин се различават от масата. Всеки, който не изглежда и не мисли като останалите не е добре дошъл в т.нар. съвременно общество.

Точно поради тази причина и аз не намирам своето място тук. Не ме приемат, защото не мисля като масата, не се обличам като нея, не слушам масовата музика, защото съм себе си... Тъпо нали?!

Но така е в един съвременен свят. Ако искаш да живееш нормално, трябва да криеш истинските си мисли и същност. Но аз отказвам! Емо е моят свят и колкото и да не ви харесва, няма да се откажа! Това е моят начин на живот!

Душата ми страда и плаче, но никой не иска да ме разбере. Чувствам се толкова самотна, въпреки че съм заобиколена от толкова много хора. Иска ми се да се скрия, да изчезна някъде съвсем сама; някъде, където няма болка и тъга; някъде, където ще срещна сродна душа.

Омръзна ми от съвети и приятелски подмятания, че съм била странна, че музиката, която харесвам е кофти, че черният цвят е потискащ и т.н. Омръзна ми! Толкова ли е трудно да ме приемат такава, каквато съм. Душата ми страда непрекъснато от пренебрежението и неразбирането, което срещам всеки ден. Черният цвят показва действителното състояние на душата ми. Едно нещо обаче знам със сигурност – аз съм такава и няма да се променя, независимо дали това ще се хареса на останалите или не.