Емо стил

„Никой не ме разбира”

Това е фраза, произнасяна от много поколения наред, но сега е станала запазена марка на емо движението.

Откакто свят светува винаги е имало една група хора, които се смятат за аутсайдери в обществото. Терминът емо е съкращение от "emotion" и се използва за обозначаване на група хора /предимно млади/, които се чувстват изгубени, различни, разбрани погрешно и пренебрегнати от обществото.

Поне това е популярното въприемане за за емо движението. Но нещата не винаги са такива, каквито изглеждат.

Когато бях млад /преди 30 години/ на мода бяха пънкарите. След това готите ги изместиха, а сега хит са емо. Мога да се обзаложа, че след 20 години на мода ще е някое друго движение, а представителите му ще се наричат по друг начин. Та идеята ми е, че както и да се наричат тези движения сред младите хора, винаги е имало и ще продължава да има една групичка хора, които се стремят да се разграничат от останалите и които винаги ще останат неразбрани от обществото.

Напоследък като, че ли стана модерно тинейджърите да се причисляват към движението, наречено "емо". Най-смешното е, че в действителност хората само си мислят, че спадат към това движение.

Медиите както винаги представят движението доста изопачено. Така се формира една съвсем погрешна представа за това какво точно представлява емо. Потърпевши от недоразумението са истинските фенове на този жанр. Емото е просто един музикален стил като всеки друг. Без някакви абсурдизми.

Аз не съм емо и не съм се загрижил толкова за истинските емо фенове, но просто се дразня как един жанр може да е толкова изкривен и изопачен, че да няма почти нищо общо с това което е. Ами представете си, че така стане и с метъл жанра, някой ден? Или който и да е жанр.

Днес всички се обличат като емо, всички се гримират и стрижат като тях, всички го раздават нещастни като тях. А това ме плаши. Защото това са онези, които утре ще станат родители и ще възпитават.

Признавам си, не мога да бъда толерантна към тази глупава култура. И аз не съм сред показалите се като умни, но някои деца много прекаляват с позата. Защото едно е да сложиш силикон в устните, друго е да сложиш метал във вените.

Всъщност, замислям се, не е ли емо породата просто сбор от всички неудачници? Ако си депресиран, ако не ти се живее, ако се чувстваш наранен, сам си намираш начина, по който да се справиш с проблема. Някои твърдят, че с рязането се успокояват. Ок, съгласна съм. Режеш, дори и да не са вените ти, правиш си някакви белези, които после криеш, боли, но се чувстваш добре, защото така изразяваш вътрешното си състояние. Но, мили деца, моля ви, не парадирайте с това!

Когато се режат вени, те се режат веднъж... и завинаги. Не за да привлечеш вниманието на мама и тати. Ако си нещастен и не ти се живее - слагаш края. Ако не ти е добре, намираш си отдушник щом не можеш да спреш всичко.

От доста време страня от хората, всъщност откакто станах Емо. Мразя ги! Страня и от близките си, въпреки че тях не ги мразя, а просто не споделям с тях, защото не ме разбират или поне не искат да ме разберат.

А толкова искам да споделям с някого всичко, което ме вълнува. Някой, който да ме разбира и подкрепя; някой, на чието рамо мога да поплача в тежък момент... Но няма такъв! Нямам приятели, всички ми се подиграват и при всеки удобен момент ме удрят, блъскат, дърпат... Трудно се издържа наистина без приятел. Опитах да се самоубия, но не стана и сега искам да умра, но нашите ме мъкнат непрекъснато по психиатри и ме наблюдават постоянно. Чувствам се като птица в клетка... Искаш да умреш, а не можеш. Така не се издържа...

Всъщност, ако трябва да съм честен, разбирам, че има хора, които наистина преживяват ужасии и това ги подтиква към саморазруха и омраза, насочена към себе си и света. Факт е обаче, че повечето привърженици на емо културата не са нещо повече от позьори.

Интересно ми е как разсъждава едно емо дете, защото като оставим настрана факта, че обичам да ги соча с пръст и да им се подигравам колко са фалшиви, определено много ме вълнува начина им на мислене.

Няколко въпроса ме глождят от известно време и не мога да открия логичните им отговори.
* Защо деца, които (реално погледнато) не са преживели кой знай какво, освен една несподелена любов в 7 клас се обръщат към емо - културата?
* Защо емо-тата претендират да са най-зле и най-забравени от всички, при положение, че в 70% от случаите не е така? (тук насочвам вниманието към псевдоемотата)
* Защо подрастващите в Русия все повече и повече се увличат по тази мода?

Разбирам, че всеки има право на избор в живота и нямам право да съдя когото и да било, но не мога да си затворя очите пред реалността. Познавам хора, които действително страдат и имат истински проблеми, животът буквално ги е премазал още на крехка възраст и тези хора намират в себе си сила да се усмихват, да се борят и да продължават напред. Именно когато съпоставя тези две крайности емо позата ми идва в повече.

Всеки човек е различен, и всеки един от нас има своя собствена индивидуалност. Но хубаво ли е да си различен? Да се отличаваш от останалите. Какво е да си различен? Да се чувстваш сам, живеейки в своя различен свят...

Трудно е да си различен. Всеки гледа на теб, като на аутсайдер и не те приемат в техния свят. Някои ги е страх, че си нещо повече от тях, други те виждат като нещо, по-недостойно и ненужно. Трудно е да си различен, защото не намираш лесно своята сродна душа. Трудно откриваш някого, който да прилича на теб, някой, който ще те разбере. Тъжно е да бъдеш различен сред еднаквите, защото не си близък с никого и всеки опит за сближаване може да остави тежки поражения в душата ти. Защото е трудно да приемеш, че другите не те разбират, не те оценяват, не искат да ти бъдат дори приятели, и постоянно трябва да се доказваш пред тях. Да се доказваш, че ти си точно толкова човек, колкото са и те!

Но е уникално да си различен. Когато всички имат едно и също мнение – ти се отличаваш със своите собствени, уникални възгледи. Когато всички гледат в една посока, ти се обръщаш в съвсем друга и учудваш всички с различното си мислене. Да, ти си различен, трудно ти е, но това те прави център на вниманието на тези, които търсят човек с различни интереси, човек, който не се нуждае от друг, за да направи нещо. Ти си индивидуалистът, който сам успява в живота, без да прилича на някой друг.

Не харесвам емо стила нито като обличане, нито като мислене. Напоследък се забелязва една тревожна тенденция – много млади хора решават да станат емо, защото виждат в това алтернатива за справяне с проблемите им. Само по себе си подобно решение е чиста глупост и е явен сигнал, че тези млади хора имат нужда от помощ. Нужен им е приятел, родител или просто някой, на който имат доверие и който да успее да им докаже, че е много по-добре и много по-интересно най-хубавите им години да бъдат щастливи и да се усмихват повече.

Проблемите, колкото и сериозни да им се струват на този етап са именно затова, за да бъдат разрешавани, а с рев и рязане на вени това няма да се случи. Затова какъв е смисълът да се хабят нерви?!

Имах приятелка, която беше емо и повечето й познати са отдръпнаха от нея, подиграваха й се непрекъснато, а веднъж в училище я бяха били. Аз обаче не я предадох, бях й единствената опора, единственият човек, с когото споделяше. Бавно, с много търпение и говорене успях да я убедя, че животът може да бъде прекрасен, стига да го поиска. Едва след няколко месеца започна да се поддава под „нежния” ми натиск, започна да се усмихва повече, спря да се реже, защото сама се убеди, че от това няма полза, постепенно изхвърли тъмните дрехи от гардероба си и в нея отново започна да се завръща онова жизнерадостно момиче, което познавах отпреди.

Около мен е пълно с емота – накъдето и да се обърна се натъквам на тях. Имам чувството, че вече са повече от нормалните хора. Повечето от индивидите, които познавам стават емота не заради друго, а защото харесват стила на обличане.

Впоследствие обаче започват и да се държат като такива, което вече е плашещо, защото мисленето им се изкривява. Не намират смисъл да живеят и си причиняват болка не заради друго, а за да привлекат вниманието на околните върху себе си и поне за малко да не са съвсем сами.

Гледайки емотата у мен се пораждат смесени чувства – от една страна им съчувствам, защото съм убеден, че имат нужда от помощ, при това не толкова от приятел, колкото от психолог, а друга – ме отблъскват и ми се приисква да избягам колкото се може по-надалеч.

Независимо дали ни харесва емо хората са част от обществото ни и трябва да се вземат някакви сериозни мерки за да се спре разпростирането на движението, защото последиците могат да бъдат потресаващи.

Емо съм още времето, когато много хора не бяха чували понятието, а още по-малко знаеха за какво става въпрос. Да си истински Емо е гот, а да си позьор – е наказание.

В последните години все повече тинейджъри се причисляват към движението, но се опасявам, че повечето от тях просто се увличат по готините дрешки, по яките прически, присъщи за стила, но не могат да вникнат в същността му. И ето оттук тръгва всеобщото неодобрение към стила. Всеки разбрал-недоразбрал бърза да се причисли към това, което е модерно към настоящия момент.

Да си истинско Емо не значи да си облечен в съответния дрескод, да имаш съответстваща прическа и да ревтуниш за глупости. Е, точно това ме дразни най-много у най-новата вълна от т.нар. „емота”.

Емото е начин на живот, начин на себеусещане и себеизразяване. Плачеш, когато те боли, когато си обиден и наранен; радваш се, когато има за какво; страдаш, когато ти е тежко – все човешки емоции, присъщи на всеки един от нас и които идват от душата. Но т.нар. нова вълна в емо културата прави всичко това, просто защото смята, че така биха изглеждали като ИСТИНСКИ емота. Е, не изглеждат! Смешни и жалки са, но не го осъзнават! И не съм сигурен, че някога ще го осъзнаят.

Емо съм от няколко години и се чувствам страхотно, но все повече започва да ме притеснява мнението на хората около мен, по-скоро подигравателните им погледи, непрекъснатите обиди и нападки.

Преди две седмици се случи нещо, което разтърси душата ми и ме промени из основи. Биха ме няколко мои връстници, много е биха... защото съм емо. Най-лошото бе, че толкова хора станаха свидетели на посегателството над мен, но никой не ми помогна. От тогава намразих хората, не искам да излизам никъде, плача непрекъснато и се страхувам от всичко и всички, а из главата ми непрекъснато се въртят едни мисли...

Принципно не се страхувам от смъртта, но все си мисля, че ми е още рано да слагам край на живота си. Животът понякога е толкова несправедлив към различните... Имам чувството, че за нас няма място в този свят, въпрос на време е всеки да реши кога да отиде в по-добрия свят – там където няма жестокост и насилие...

Емо движението трябва да бъде забранено при това със закон, а обществото да проявява още по-голяма нетърпимост към неговите привържениците. Това се налага, тъй като все повече млади хора се ориентират към него, а това крие много сериозни последствия за тях, макар и те самите да не ги осъзнават.

Повечето емо привърженици са с изключително слаби характери, те нямат нито желанието, нито волята да постигнат нещо в живота си, а такива хора не са нужни в едно съвременно общество.

Светът принадлежите на смелите, борбените и амбициозни хора. Колкото и да се опитвам да си представя как би изглеждало едно емо момче след пет години, не успявам. Та те хленчат непрекъснато. Ако мама и тати не им дадат достатъчно джобни, ето ти повод за драма, ако гаджето го зареже, защото е женчо, ето ти повод за дълбока депресия и логичното й последствие да си сложи край на живота. Е, питам се, какъв мъж ще стане от това момченце?!

Емо децата непрекъснато реват, че никой не ги приема, че се чувстват самотни и изолирани, а всъщност не е така. Сами са си виновни за положението, в което се намират. Те сами се оттеглят и приемат ролята на жертви. Вярно, че тя е по-лесна, пък и е добър повод да поплачат. Жалко е, защото тези деца са умни, красиви, много чувствителни и добри. Жалко е, че прекарват най-хубавите си години в рев и самота, обсебени от кофти мисли и чертаят живота пред себе си в черни краски.

А колко по-лесно би било открито да говорят за чувствата си, когато някой ги обиди, да възразят и защитят позицията си, да се забавляват с приятелите си.

Чудят се защо никой не ги разбира. Ами на никого не му се слуша за проблеми и негативни неща. В крайна сметка когато си 13, 14, 15 години какви толкова проблеми могат да имат?! А как ще се справят, когато станат на 20 и трябва да решават далеч по-сериозни проблеми?! Погрешна е тази самоизолация, а потърпевшите са само и единствено те.

Ако трябва да съм искрен, преструвките му идват в повече. Каквито и проблеми да има един тинейджър, те са нищо в сравнение с тези, които го очакват в близките няколко години. И ако едно емо още от невръстна възраст се чувства депресирано през повечето време, какво би станало с него, когато порасне?! Как би се чувствало тогава?!

Едва ли по-голямата част от тези дечица си дават сметка, че трудностите в живота тепърва започват за тях.

Лошото е, че тази тенденция се засилва с всеки изминал ден. Младите възприемат да модерно да са в депресия. Дори и всичко да им е наред, те ще си намерят повод за да се чувстват зле. Най-лошото идва когато започнат да се прокрадват мисли от типа: „няма смисъл да се живее”, „на никой не му пука за мен”, „дори и да умра, на никого няма да липсвам” и т.н. подобни мисли съсипват и без това неуравновесената им психика и могат да доведат до сериозни проблеми. Затова е необходимо родителите на емо децата по-често да разговарят с тях, да им повтарят непрекъснато колко много ги обичат и ако е необходимо да се консултират с психолози, за да помогнат на своето дете, преди да е станало твърде късно.

Страхът от смъртта е много завладяващ, но не и за емо хората. Те не се страхуват от нея. Приемат я по-скоро като достойна награда, която по право им се полага. Смъртта ще ги отведе в един друг различен свят, много по-добър от този, в който живеят. Затова никак не са случайни самоубийствата сред емо хората. Те са нетърпеливи да преминат границата. Нямат време да чакат и бързат те да сложат края, бързат към по-хубавия свят. Светът на блаженството и добротата.

Самоубийствата на емо хората погрешно се считат за слабост и невъзможност за справяне с житейските проблеми. Именно с тях те доказват на целия свят, че са силни и имат смелост да се опълчат на цялата злоба и ненавист, от която са заобиколени.

Наистина се опитвам, но не мога да ги разбера тия Емота. Непрекъснато хленчат за нещо – този не ги обичал, другият не ги разбирал и така винаги си намират поводи да сълзи и сополи. А какво всъщност имаме? С какво те са по-различни от нас? Приличат на призраци с восъчните си лица, целите облечени в черно, все едно са в траур, неспособни са да се радват на малките неща, не могат да проведат един свестен разговор, без да вметнат колко зле се чувстват и т.н. Да, странни и различни са от останалите, при това съвсем преднамерено.

Не мога да разбера как у един млад човек могат да се поберат толкова негативизъм и мрачни чувства. Как може да бъдат толкова песимистично настроени и защо винаги гледат от кофти страната на нещата. Та животът е прекрасен, млади са и животът е пред тях. Не ги разбирам, наистина ...

Често ме обвиняват, че се преструвам на такъв, какъвто всъщност не съм, че преигравам и симулирам, че се чувствам зле, но всички грешат. Чувствам се много по-зле, отколкото по-показвам. Всъщност показвам само една малка част от емоциите си, а това се вижда странно. А ако реша да изложа на показ, всички чувства, които бушуват в мен просто ще се уплашите.

С всеки изминал ден се чувствам все по-зле. Отвсякъде ме натискат проблеми, навсякъде срещам в очите на хората презрение и омраза, понякога се питам с какво съм заслужил подобно отношение и се чувствам толкова емо. Защо всички се нахвърлят срещу мен?! Не знаят ли, че ми причиняват болка по този начин? Случвало се е по-цели нощи да плача, олеква ми, а ако болката е по-голяма и се режа. Щом успявам да устоя на това изпитание, значи все още имам сили да се боря. Но знаем докога ...

В началото емо стила много ми харесваше и ме привличаше неудържимо. Повече от всичко исках да съм емо и станах ... Тогава всъщност осъзнах, че да си емо никак не е лесно и изобщо не е толкова забавно.

Но нека ви разкажа как станах емо. Първоначално бях привлечена от пъстротата и цветността на дрескода, харесваха ми и някои от емо групичките. Не след дълго се запознах и с едно емо момиче, а тя ме запозна с приятелите си и така под техните напътствия се превърнах в истинско емо. Когато се събирахме слушах с интерес колко много са преживели и колко много страдат от всички несправедливости спрямо тях. До тогава не си бях давала сметка за много неща. Мислех си, че съм едно най-обикновено момиче на 15, което има всички присъщи за възрастта терзания. Но постепенно започнах да осъзнавам, че всичко, което ми се случва не е чак толкова невинно, колко съм смятала. В резултат на промяната осъзнах, колко сложен е светът, в който живеем, че ежедневно трябва да се борим с болката и несправедливостите и да се опитваме въпреки всичко да оцелеем.

Емо позьорите не са способни да мислят положително и не обичат да гледат истината в очите. За тях лъжата е по-сладка. Сладката лъжа, която повтарят непрекъснато и с която парадират «Аз съм Емо!».

В интерес на истината истинските привърженици на тази субкултура изобщо не парадират с принадлежността си към нея. Те просто така се чувстват, така мислят, така живеят. За тях това е нещо съвсем нормално и не е повод за гордост или показност. Защото истинските привърженици на Емото са много скромни и чувствителни, повече от всичко мразят показността и не парадират с нищо. Контактуват в собствената си затворена група и нямат много вземане – даване с останалите си връстници. Затова и всички ги смятат за странни птици. Но ето това е основната разлика между истинските емота и привидните такива.

Много се спекулира с чувствителността на емо хората. Вярно е, че умеят по-добре да улавят случващото се в света около тях, но все пак не трябва да се забравя, че и те са хора като всички останали. Имам немалко приятели, които са емо и мога са със сигурност да кажа, че по-голямата част от нещата, които се пишат за тях са измислица.

Изобщо не е вярно твърдението, че са настроени недружелюбно към околните и че не им се живее. Напротив – живее им се, както на всеки един от вас.

Просто живеят в унисон с вътрешното си Аз и може би това се струва странно на останалите. Емо хората не се притесняват да говорят за себе си, чувствата и страховете си, говорят открито своите любови и разочарования.

И не е вярно, че живеят в собствен, измислен от тях самите свят – вълнуват ги абсолютно същите неща, които и вас и имат същите проблеми – нито по-малки, нито по-големи.

Емо децата противно на мненията изпитват голяма потребност не да обичат и да раздават любов, дори напротив – да мразят. Най-много мразят себе си, след това гадния и жесток в свят, в който са принудени да живеят, родителите си, защото не ги разбират, приятелите си, защото не ги приемат добре и т.н. Поводи за омраза и депресия при тях винаги ще се намерят.

Трагичното в случая е, че тези деца наистина си вярват, че всичко което ги заобикаля е зле настроено към тях, затова и използват цялата си енергия за да мразят.

Ако наистина се мразят, по-добре е да променят в себе си това, което не харесват, вместо да се поддават на подобни разрушителни емоции.